Татул. Снаха.

Георги Караславов - Татул. Снаха.

Георги Караславов - Татул. Снаха.

Автор: Георги Караславов
Информация в GoodreadsДа
Налична в Моята библиотекаДа
Оценка: 5/5

Отдавна се канех да прочета първите два романа на Георги Караславов, докато накрая се реших и започнал веднъж, ги изчетох на един дъх.

Действието и в двата романа се развива в тракийско село след Втората Световна Война, около началото на комунистическия период. И в двете произведения сюжетът е свързан с нежеланието на родители да завещаят земя на снаха си, след като синовете им умират по една или друга причина (но не по вина на снахите). Мислят какви ли не начини да се измъкнат от ситуацията, разваляйки взаимоотношенията в семейството и предпочитат да постъпят мерзки  и да запазят земята за себе си, отколкото да я дадат на снахите, дори това да им се полага по закон.

Може би някои хора не биха намерили тези два романа за интересни, т.к. обществото и начина на живот на село, който описват, принадлежи на миналия век (тематиката е много сходна с тази на Йовков, Елин Пелин и донякъде – Вазов), но на мен и двата ми станаха любими, тъй като селото и животът на село е само декор, докато истинският акцент е върху човешката природа (добрата и лошата страна).

Героите са със сложни характери и изглеждат от плът и кръв. Авторът много детайлно описва как разсъждават морално осакатените хора, как това рефлектира върху другите около тях и как последните се измъчват. Също така разглежда как злостта може да прехвърли върху принципно добър човек и как една добра дума може да го върне в “правия път”, как силните вътрешно я преодоляват и без външна намеса и т.н. Героите са описани толкова реално, че двете творби изглеждат като писани по реални случаи. Естествено, дори са писани по реални случаи, това не прави Караславов по-малък гений на перото в българската литература.

Бидейки мрачни и двете творби натоварват емоционално читателя (или поне мен ме натовариха). Отделно, напрежението расте до последната страница на всеки един от романите и колкото и да се опитва човек да отгатне какво ще се случи, накрая винаги остава изненадан. Поне аз, особено четейки “Татул”, останах втрещен как завърши. Въпреки това, романите свършват неопределено, така че не се знае какво става всъщност. Читателят само може да гадае дали крайното решение и действие на героите бива завършено или не.

По време и след прочитането на двата романа, човек осъзнава за какви дреболии (пък били те и скъпи в парично измерение) хората загърбват най-ценното, което всеки един от нас има – човещината и тровят животите един другиму. Друго, което ми хареса в книгата е колко добре описва какви поражения в едно семейство (но като се замисли човек и в обществото като цяло) могат да нанесат  липсата на откритост и комуникация между членовете му. Може да се каже, че книгата е изключително добро допълнение на разсъжденията на д-р Никола Кръстников. Според мен съвременното българско общество все още не се е излекувало от този си недостатък.

Книгата ми хареса и по още една причина – накара ме да си спомня детството и времето прекарано при бабите и дядовците ми на село, помагайки им за работата на полето и в двора, за грижата за животните и градините…, за мириса на окосено сено и росата по краката преди изгрев слънце или за усещането на рохката току що прекопана земя…, за разказите на баща ми за това как навремето са се вършели различните дейности на село (оран, сеитба, жътва, вършеене и т.н.), когато хората са зависели изцяло от животните и от това, което произведат на нивите, които обработват…
От друга страна, книгата ме накара да оценя (за кой ли път) преимуществата, които ни дава времето, в което живеем (безплатно образование, достъп до интернет и абсолютна всякаква информация, технологии и т.н.). Трябва да се замислим как да се възползваме от тях по по-добър и смислен начин от този, по който го правим в момента. Предците ни са нямали този шанс…

Не знам дали са следващите романи на Караславов ще са толкова добри. Прочетох, че стилът и тематиката му се е променил коренно, след като става председател на Съюза на българските писатели навремето, предавайки перото си в служба на тогавашната власт… Ако е така, ще бъде жалко, че такъв талант е бил пропилян така нехайно (по подобие на Богомил Райнов).

Share
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван