Архив на категория: Книги

Хектор и тайните на любовта

Франсоа Лелор - Хектор и тайните на любовта

Франсоа Лелор – Хектор и тайните на любовта

Автор: Франсоа Лелор
Информация в Goodreads: Да
Налична в Моята библиотека: Не
Тип: електронна книга
Език: английски
Оценка: 5/5

Написана в неподражаемия стил на Франсоа Лелор, “Хектор и тайните на любовта” е на пръв поглед лека и лесна за четене книга (дори създавайки до известна степен усещането, че е повърхностна), но всъщност е пълна със задълбочени философски и психиатрични/психологически (?) размишления върху темите, които разнищва, а именно любовта, сложността ѝ, както и етапите и емоционалните състояния, през които хората минават, когато са заедно или се разделят.

По подобие на “Хектор и търсенето на щастие”, изложението на книгата е под формата на вид приключенски роман, но Лелор умело вплита разсъжденията си за състоянията на човек, когато той е влюбен или с “разбито сърце” (сърдечната мъка, душевната болка, heartache). Това което на мен ми хареса е, че авторът подхожда едновременно емоционално и аналитично към тази сложна “материя”.

Опитът да се изолират основните “компоненти” на любовта и тези на сърдечната мъка, неотменната им връзка (компонентите на любовта пораждат (или най-малкото са свързнани с) компонентите на душевната болка след раздялата) е изключително сполучлив и донякъде ми напомня писането на академични статии в университета, където логиката и рационалността определят съдържанието. Oт друга страна, с вплитането на анализа в разказа за “приключенията” на Хектор, Лелор е успял да провокира емпатията към главния герой на книгата и да избегне характерното сухо и теоретично поднасяне (на анализи), както би било ако той бе публикуван в стила на стандартната специализирана (психиатрическа / философска / психологическа) литература. Отделно, това провокиране на емпатията, кара човек да почувства (!) всеки един от компонентите на любовта/разбитото сърце и едновременно с това да се замисли за тях. Тъкмо това е друго нещо, което ми харесва в книгата, тъй като е доста “премерена” и колкото и да ти се иска да стигнеш до края, не бързаш, защото храната за размисъл, която ти се предоставя, е еднакво примамлива и не позволява на любопитството да надделее.

Относно списъка от компоненти на любовта, струва ми се, че е доста изчерпателен. Заради ситуацията, в която попаднах скоро (много подобна на тази на Хектор и Клара; без Вайла обаче 🙂 ), бях мислил доста върху тези теми и бях стигнал до почти същият (90-95%) списък от “компоненти” на любовта (в друга ред разбира се 🙂 ), които причиняват болката от раздялата в последствие (и може би затова и тази книга ми хареса толкова, т.к. засягаше темите, които ми бяха болезнени).

Това, което ме спечели за вечен почитател на Лелор с прочитането на тази книга обаче, бе невероятно лекото и в същото време задълбочено описание на хормоните и химичните съединения, които се произвеждат от мозъците ни (и мозъците на бозайниците по принцип), както и обяснението как те са отговорни за емоционалното ни състояние по време на влюбването и любовта. Простичко казано, оказва се че, да, любовта е химия, но с действията си по отношение на любимия човек, до известна степен можем да влияем на тази химия и да предотвратим евентуална раздяла след като “тръпката” от влюбването в началото премине.

Във връзка с химията на любовта, любимият ми цитат от тази книга е следният:

“Бих нарекъл окситоцинът светец, а допаминът уличница”, Франсоа Лелор

След като приключих с четенето на книгата си мислех, че в крайна сметка е логично, че колкото и отначало да изглежда, че любовта ще е вечна, тя, като всяко едно нещо във вселената, не е нещо статично и безкрайно и трябва да се полагат грижи тя да се запази, да укрепва и расте, засилвайки привързването между партньорите един към друг, така че след като първоначалният заряд на влюбването изчезне, да остане онази връзка между партньорите, която е дълбока и която води до желанието да прекараш остатъка от живота си с другия и трудностите в живота да не ви разделят, а тъкмо обратното – да ви сплотяват.

Като заключение, бих казал, че книгата е една от най-разтърсващите, които съм чел през последните години. Препоръчвам я на всеки, особено на хората, които са минали скоро през разочарование в любовта, за да си върнат вярата в нея, тази по отношение на себе си и надеждата, че в следващата сериозна връзка, човек бидейки “въоръжен” с целият този анализ и информация, ще съумее да бъде по-внимателен по отношение на взаимоотношенията си с любимия човек и ще живее по-пълноценно живота си.

Окситоциново Ваш,
Николай :р

П.С. Струва ми се, че за по-задълбоченото разбиране на тази книга ми помогна това, че бях прочел преди това “Хектор и търсенето на щастие”.

Share Button

Хектор и тайните на любовта

Франсоа Лелор - Хектор и тайните на любовта

Франсоа Лелор – Хектор и тайните на любовта

Автор: Франсоа Лелор
Информация в Goodreads: Да
Налична в Моята библиотека: Не
Тип: електронна книга
Език: английски
Оценка: 5/5

Написана в неподражаемия стил на Франсоа Лелор, “Хектор и тайните на любовта” е на пръв поглед лека и лесна за четене книга (дори създавайки до известна степен усещането, че е повърхностна), но всъщност е пълна със задълбочени философски и психиатрични/психологически (?) размишления върху темите, които разнищва, а именно любовта, сложността ѝ, както и етапите и емоционалните състояния, през които хората минават, когато са заедно или се разделят.

По подобие на “Хектор и търсенето на щастие”, изложението на книгата е под формата на вид приключенски роман, но Лелор умело вплита разсъжденията си за състоянията на човек, когато той е влюбен или с “разбито сърце” (сърдечната мъка, душевната болка, heartache). Това което на мен ми хареса е, че авторът подхожда едновременно емоционално и аналитично към тази сложна “материя”.

Опитът да се изолират основните “компоненти” на любовта и тези на сърдечната мъка, неотменната им връзка (компонентите на любовта пораждат (или най-малкото са свързнани с) компонентите на душевната болка след раздялата) е изключително сполучлив и донякъде ми напомня писането на академични статии в университета, където логиката и рационалността определят съдържанието. Oт друга страна, с вплитането на анализа в разказа за “приключенията” на Хектор, Лелор е успял да провокира емпатията към главния герой на книгата и да избегне характерното сухо и теоретично поднасяне (на анализи), както би било ако той бе публикуван в стила на стандартната специализирана (психиатрическа / философска / психологическа) литература. Отделно, това провокиране на емпатията, кара човек да почувства (!) всеки един от компонентите на любовта/разбитото сърце и едновременно с това да се замисли за тях. Тъкмо това е друго нещо, което ми харесва в книгата, тъй като е доста “премерена” и колкото и да ти се иска да стигнеш до края, не бързаш, защото храната за размисъл, която ти се предоставя, е еднакво примамлива и не позволява на любопитството да надделее.

Относно списъка от компоненти на любовта, струва ми се, че е доста изчерпателен. Заради ситуацията, в която попаднах скоро (много подобна на тази на Хектор и Клара; без Вайла обаче 🙂 ), бях мислил доста върху тези теми и бях стигнал до почти същият (90-95%) списък от “компоненти” на любовта (в друга ред разбира се 🙂 ), които причиняват болката от раздялата в последствие (и може би затова и тази книга ми хареса толкова, т.к. засягаше темите, които ми бяха болезнени).

Това, което ме спечели за вечен почитател на Лелор с прочитането на тази книга обаче, бе невероятно лекото и в същото време задълбочено описание на хормоните и химичните съединения, които се произвеждат от мозъците ни (и мозъците на бозайниците по принцип), както и обяснението как те са отговорни за емоционалното ни състояние по време на влюбването и любовта. Простичко казано, оказва се че, да, любовта е химия, но с действията си по отношение на любимия човек, до известна степен можем да влияем на тази химия и да предотвратим евентуална раздяла след като “тръпката” от влюбването в началото премине.

Във връзка с химията на любовта, любимият ми цитат от тази книга е следният:

“Бих нарекъл окситоцинът светец, а допаминът уличница”, Франсоа Лелор

След като приключих с четенето на книгата си мислех, че в крайна сметка е логично, че колкото и отначало да изглежда, че любовта ще е вечна, тя, като всяко едно нещо във вселената, не е нещо статично и безкрайно и трябва да се полагат грижи тя да се запази, да укрепва и расте, засилвайки привързването между партньорите един към друг, така че след като първоначалният заряд на влюбването изчезне, да остане онази връзка между партньорите, която е дълбока и която води до желанието да прекараш остатъка от живота си с другия и трудностите в живота да не ви разделят, а тъкмо обратното – да ви сплотяват.

Като заключение, бих казал, че книгата е една от най-разтърсващите, които съм чел през последните години. Препоръчвам я на всеки, особено на хората, които са минали скоро през разочарование в любовта, за да си върнат вярата в нея, тази по отношение на себе си и надеждата, че в следващата сериозна връзка, човек бидейки “въоръжен” с целият този анализ и информация, ще съумее да бъде по-внимателен по отношение на взаимоотношенията си с любимия човек и ще живее по-пълноценно живота си.

Окситоциново Ваш,
Николай :р

П.С. Струва ми се, че за по-задълбоченото разбиране на тази книга ми помогна това, че бях прочел преди това “Хектор и търсенето на щастие”.

Share Button

Право на избор и други проклетии

Ина Иванова - Право на избор и други проклетии

Ина Иванова – Право на избор и други проклетии

Тези дни научих от блога на невероятната Мария Донева на съществуването на една книжка, която ми се струва, че ще е страшно добра – “Право на избор и други проклетии”.

Чел съм само едно разказче от Ина Иванова преди няколко години и бях очарован от стила ѝ и начина ѝ да говори за (не)обикновените неща по толкова хубав начин, но не съм разбрал, че е издала книга.

Но за да бъде изненадата пълна, оказва се, че книгата ѝ е свободна за сваляне!!

За момента възнамерявам да се възползвам от електронната версия, а веднъж стъпил отново на българска земя, да се сдобия и с хартиено копие на книжката, както направих и с “Перце от дим” покрай Коледа! xD

Малко са съвременните творци, които са толкова напредничави като Мария и Ина в разбиранията си за авторските права и според мен това е най-малкото, което можем да направим, за да  им покажем признателността си за споделеното от тях и да ги насърчим да продължават да творят и да правят дните ни по-усмихнати с таланта си! (естествено удоволствието от притежанието на книжки като тези няма нужда да бъде споменавано 🙂 )

Share Button

Еманципирана магия

Тери Пратчет - Еманципирана магия

Тери Пратчет - Еманципирана магия

Автор: Тери Пратчет
Информация в GoodreadsДа
Налична в Моята библиотекаДа
Тип: аудио-книга
Език: английски
Оценка: 5/5

Въпреки, че не бях впечатлен кой знае колко от предните две книги от поредицата “Светът на диска”, тази определено си заслужаваше слушането. Накара ме да си припомня, че правилата не са за спазване, а за създаване и само защото някой ти казва, че нещо не може да стане, тъй като така е прието от обществото, това не трябва да те спира да се бориш за постигането на желанията си! 🙂

За разлика от предните книги, които ми се струваха хаотични и някакси писани без план, историята на тази ми се стори изложена много подредено и изгладена до последния детайл.

Макар и да засяга много въпроси за възрастни, книгата носи изключителния дух на детството (по подобие на “Приключенията на Том Сойер” и “Емил от Льонеберя” например) и истински разпалва въображението на човек и го кара да съпреживява искрено на героите.

Отново изразителността на английския е невероятна с лек и елегантен хумор.

Интерпретацията на Силия Имъри е доста по-различна от тази на Найджъл Плейнър (доста по-тиха е и няма толкова вариации в гласовете на героите мъже/момчета), но когато човек свикне с промяната, слушането е наистина приятно.

Share Button

Фантастична светлина

Тери Пратчет - Фантастична светлина

Тери Пратчет - Фантастична светлина

Автор: Тери Пратчет
Информация в GoodreadsДа
Налична в Моята библиотекаДа
Тип: аудио-книга
Език: английски
Оценка: 3/5

Както и предходната книга и тази е забавна, с много изразителен английски и изключително добре поднесена от Найджъл Плейнър. Като цяло става за слушане по време на пътуване или на път за работа, но не съм сигурен дали бих ѝ отделил време, ако трябваше да я чета.

Share Button

Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман

Стефан Гечев - Познай себе си

Стефан Гечев - Познай себе си

Автор: Стефан Гечев
Информация в GoodreadsДа
Налична в Моята библиотека: Не
Оценка: 5/5

Книгата е изключителна! Просто не знам как не съм прочел нищо на Стефан Гечев до сега.

В книгата се разглежда въпроси като създаването на света и боговете, опознаването на самите нас и как това може да ни помогне да станем по-добри хора. Също така, по един или друг начин, засяга въпросите, които ме вълнуваха (и все още ме вълнуват), преди да започна да чета “Светът на Софи” – за живота, смъртта, как да преодолеем смъртта (Отг.: чрез децата разбира се! :Р), защо сме тук, какво трябва да правим с живота си и т.н.

Първоначално реших, че книгата не заслужава повече от 4, тъй като ми се искаше финалът да беше по-реалистичен, но след кратък размисъл реших, че се вписва в контекста на повествованието и си заслужава 5-те точки.

Финалът много ми напомни за една от любимите ми книги – “Бариерата” на Вежинов.

Share Button

Цветът на магията

Тери Пратчет - Цветът на магията

Тери Пратчет - Цветът на магията

Автор: Тери Пратчет
Информация в GoodreadsДа
Налична в Моята библиотекаДа
Тип: аудио-книга
Език: английски
Оценка: 3/5

Тъй като не съм много запален по фентъзито като жанр, подходих доста скептично към тази странна книжка, но трябва да призная, че беше доста забавна и провокираща мисленето 🙂 Отделно, английският е изключително богат и изразителен, а неповторимото изпълнението на Найджъл Плейнър прави насладата от историята още по-голяма 🙂

Share Button

Леопардът от Рудрапраяг

Джим Корбет - Леопардът от Рудрапраяг

Джим Корбет - Леопардът от Рудрапраяг

Автор: Джим Корбет
Информация в GoodreadsДа
Налична в Моята библиотекаДа
Оценка: 2/5

Доста постна откъм изразителност, но пък пълна с обрати книжка. Дойде ми малко в повечко използването на убитите от леопарда хора, като примамка за самия него, но предполагам времената и нравите, когато се развива действието на романа, са били други.

Като цяло, ако знаех какво ме очаква отваряйки тази книга, нямаше да си губя времето с нея.

 

Share Button

Татул. Снаха.

Георги Караславов - Татул. Снаха.

Георги Караславов - Татул. Снаха.

Автор: Георги Караславов
Информация в GoodreadsДа
Налична в Моята библиотекаДа
Оценка: 5/5

Отдавна се канех да прочета първите два романа на Георги Караславов, докато накрая се реших и започнал веднъж, ги изчетох на един дъх.

Действието и в двата романа се развива в тракийско село след Втората Световна Война, около началото на комунистическия период. И в двете произведения сюжетът е свързан с нежеланието на родители да завещаят земя на снаха си, след като синовете им умират по една или друга причина (но не по вина на снахите). Мислят какви ли не начини да се измъкнат от ситуацията, разваляйки взаимоотношенията в семейството и предпочитат да постъпят мерзки  и да запазят земята за себе си, отколкото да я дадат на снахите, дори това да им се полага по закон.

Може би някои хора не биха намерили тези два романа за интересни, т.к. обществото и начина на живот на село, който описват, принадлежи на миналия век (тематиката е много сходна с тази на Йовков, Елин Пелин и донякъде – Вазов), но на мен и двата ми станаха любими, тъй като селото и животът на село е само декор, докато истинският акцент е върху човешката природа (добрата и лошата страна).

Героите са със сложни характери и изглеждат от плът и кръв. Авторът много детайлно описва как разсъждават морално осакатените хора, как това рефлектира върху другите около тях и как последните се измъчват. Също така разглежда как злостта може да прехвърли върху принципно добър човек и как една добра дума може да го върне в “правия път”, как силните вътрешно я преодоляват и без външна намеса и т.н. Героите са описани толкова реално, че двете творби изглеждат като писани по реални случаи. Естествено, дори са писани по реални случаи, това не прави Караславов по-малък гений на перото в българската литература.

Бидейки мрачни и двете творби натоварват емоционално читателя (или поне мен ме натовариха). Отделно, напрежението расте до последната страница на всеки един от романите и колкото и да се опитва човек да отгатне какво ще се случи, накрая винаги остава изненадан. Поне аз, особено четейки “Татул”, останах втрещен как завърши. Въпреки това, романите свършват неопределено, така че не се знае какво става всъщност. Читателят само може да гадае дали крайното решение и действие на героите бива завършено или не.

По време и след прочитането на двата романа, човек осъзнава за какви дреболии (пък били те и скъпи в парично измерение) хората загърбват най-ценното, което всеки един от нас има – човещината и тровят животите един другиму. Друго, което ми хареса в книгата е колко добре описва какви поражения в едно семейство (но като се замисли човек и в обществото като цяло) могат да нанесат  липсата на откритост и комуникация между членовете му. Може да се каже, че книгата е изключително добро допълнение на разсъжденията на д-р Никола Кръстников. Според мен съвременното българско общество все още не се е излекувало от този си недостатък.

Книгата ми хареса и по още една причина – накара ме да си спомня детството и времето прекарано при бабите и дядовците ми на село, помагайки им за работата на полето и в двора, за грижата за животните и градините…, за мириса на окосено сено и росата по краката преди изгрев слънце или за усещането на рохката току що прекопана земя…, за разказите на баща ми за това как навремето са се вършели различните дейности на село (оран, сеитба, жътва, вършеене и т.н.), когато хората са зависели изцяло от животните и от това, което произведат на нивите, които обработват…
От друга страна, книгата ме накара да оценя (за кой ли път) преимуществата, които ни дава времето, в което живеем (безплатно образование, достъп до интернет и абсолютна всякаква информация, технологии и т.н.). Трябва да се замислим как да се възползваме от тях по по-добър и смислен начин от този, по който го правим в момента. Предците ни са нямали този шанс…

Не знам дали са следващите романи на Караславов ще са толкова добри. Прочетох, че стилът и тематиката му се е променил коренно, след като става председател на Съюза на българските писатели навремето, предавайки перото си в служба на тогавашната власт… Ако е така, ще бъде жалко, че такъв талант е бил пропилян така нехайно (по подобие на Богомил Райнов).

Share Button

Господин Никой. Няма нищо по-хубаво от лошото време.

Богомил Райнов - Господин Никой. Няма нищо по-хубаво от лошото време.

Богомил Райнов - Господин Никой. Няма нищо по-хубаво от лошото време.

Автор: Богомил Райнов
Информация в GoodreadsДа
Налична в Моята библиотека: Да
Оценка: 3/5

Книгите на Богомил Райнов ми бяха горещо препоръчани от Царевна и въпреки изчерпателните ѝ и доста убедителни впечатления за някои от книгите му, които тя сподели, реших да започна да ги чета хронологично.

Тези два романа са част от поредицата за Емил Боев – доста харизматичен, винаги самоуверен в действията си, галантен с дамите и винаги гледащ със самоирония на себе си български шпионин. Както може да се очаква, той се измъква от доста заплетени ситуаци играейки си, както с българското, така и с френското, американското, германското и т.н. разузнавания, той постигне целите, които намира за важни.

Докато четях, много често героят ми напомняше на детектив Филип Марлоу от поредиците на Реймънд Чандлър, макар и да  ми се стори много по-естествен и близък до нашето мислене и култура отколкото американския си колега.

Като цяло историите са интересни и забавни. Царевна е права, че авторът има доста добри попадения вмъквайки с крилатите фрази някои философски разсъждения за живота, жените и всичко останало 🙂 Не може да не се признае талантът на Райнов да описва всичко живо и изразително (както малко автори правят в наши дни) и е жалко, че не е използван за написването на по-сериозна литература (това е казано с уговорката, че не съм чел нищо от философските му творби).

След прочитането на първия роман и средата на втория се улавя схемата, по който Райнов ми се струва, че е писал този тип романи  – действието е прекалено бавно в 2/3 от книгата като постепенно напрежението се увеличава и важната развръзка е оставена за последните сто страници. При четенето на първия роман това беше приемливо, но при четенто на втория – по-скоро досадно. Не знам какъв е стилът на останалите романи от поредицата за Емил Боев, но подозирам, че ще е подобен. Макар че вече не намирам този тип книги за толкова интересни, както ги смятах преди десет години, може би ще опитам да прочета някои от другите детективски романи, за да се проверя хипотезата си.

Преди да започна книгата потърсих из интернет информация за Богомил Райнов, тъй като нямах идея за творчеството му и него самия (а обикновено ми е интересно да науча и нещо повече за авторите, тъй като смятам, че има значение какъв е човекът, с чиито мисли ще прекараш идните дни, четейки книгите му). Може би бе грешка, тъй като останах разочарован от него като човек – отрекъл се е от баща си, бил е заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на ЦК на БКП, ккато и “изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много “идеологически заблудени” български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно“…

След тази характеристика, имайки предвид какви хора са можели да заемат такива ръководни постове (реално това все още може да го видим и в наши дни), бях решил че Райнов ще е някой от бездарните писатели на социализма, издигнат по-скоро от политическите си амбиции отколкото от таланта си. Започнах “Господин Никой” с доста предубеждения за качеството на книгата, която чета и в началото на романа се оказах прав – описанието на разпитите на рецидивиста си бяха чиста проба изсмукани от пръстите на някой, който идея си няма от похватите на милите родни служби за сигурност при разпити (справка – книгата на Бочев за Белене) или пък ако си има, неубедително се опитва да ги скрие… Вярно е, че авторът е бил и аташе в Париж, а обикновено хората на такива постове са част от разузнаването на една държава, т.е. наясно е с практиките и… може би тъкмо затова звучеше доста неубедително… Не знам, може би очаквах прекалено много достоверност от детективски роман. Ако все пак човек се абстрахира от тези детайли, романите са сравнително добри и са сносни представители на криминалния жанр.

Според Царевна, философските му книги са доста стойностни, и ще ми бъде интересно да прочета някоя от тях.

Share Button
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...