Франсоа Лелор – Хектор и тайните на любовта

Автор: Франсоа Лелор
Информация в Goodreads: Да
Налична в Моята библиотека: Не
Тип: електронна книга
Език: английски
Оценка: 5/5

Написана в неподражаемия стил на Франсоа Лелор, “Хектор и тайните на любовта” е на пръв поглед лека и лесна за четене книга (дори създавайки до известна степен усещането, че е повърхностна), но всъщност е пълна със задълбочени философски и психиатрични/психологически (?) размишления върху темите, които разнищва, а именно любовта, сложността ѝ, както и етапите и емоционалните състояния, през които хората минават, когато са заедно или се разделят.

По подобие на “Хектор и търсенето на щастие”, изложението на книгата е под формата на вид приключенски роман, но Лелор умело вплита разсъжденията си за състоянията на човек, когато той е влюбен или с “разбито сърце” (сърдечната мъка, душевната болка, heartache). Това което на мен ми хареса е, че авторът подхожда едновременно емоционално и аналитично към тази сложна “материя”.

Опитът да се изолират основните “компоненти” на любовта и тези на сърдечната мъка, неотменната им връзка (компонентите на любовта пораждат (или най-малкото са свързнани с) компонентите на душевната болка след раздялата) е изключително сполучлив и донякъде ми напомня писането на академични статии в университета, където логиката и рационалността определят съдържанието. Oт друга страна, с вплитането на анализа в разказа за “приключенията” на Хектор, Лелор е успял да провокира емпатията към главния герой на книгата и да избегне характерното сухо и теоретично поднасяне (на анализи), както би било ако той бе публикуван в стила на стандартната специализирана (психиатрическа / философска / психологическа) литература. Отделно, това провокиране на емпатията, кара човек да почувства (!) всеки един от компонентите на любовта/разбитото сърце и едновременно с това да се замисли за тях. Тъкмо това е друго нещо, което ми харесва в книгата, тъй като е доста “премерена” и колкото и да ти се иска да стигнеш до края, не бързаш, защото храната за размисъл, която ти се предоставя, е еднакво примамлива и не позволява на любопитството да надделее.

Относно списъка от компоненти на любовта, струва ми се, че е доста изчерпателен. Заради ситуацията, в която попаднах скоро (много подобна на тази на Хектор и Клара; без Вайла обаче 🙂 ), бях мислил доста върху тези теми и бях стигнал до почти същият (90-95%) списък от “компоненти” на любовта (в друга ред разбира се 🙂 ), които причиняват болката от раздялата в последствие (и може би затова и тази книга ми хареса толкова, т.к. засягаше темите, които ми бяха болезнени).

Това, което ме спечели за вечен почитател на Лелор с прочитането на тази книга обаче, бе невероятно лекото и в същото време задълбочено описание на хормоните и химичните съединения, които се произвеждат от мозъците ни (и мозъците на бозайниците по принцип), както и обяснението как те са отговорни за емоционалното ни състояние по време на влюбването и любовта. Простичко казано, оказва се че, да, любовта е химия, но с действията си по отношение на любимия човек, до известна степен можем да влияем на тази химия и да предотвратим евентуална раздяла след като “тръпката” от влюбването в началото премине.

Във връзка с химията на любовта, любимият ми цитат от тази книга е следният:

“Бих нарекъл окситоцинът светец, а допаминът уличница”, Франсоа Лелор

След като приключих с четенето на книгата си мислех, че в крайна сметка е логично, че колкото и отначало да изглежда, че любовта ще е вечна, тя, като всяко едно нещо във вселената, не е нещо статично и безкрайно и трябва да се полагат грижи тя да се запази, да укрепва и расте, засилвайки привързването между партньорите един към друг, така че след като първоначалният заряд на влюбването изчезне, да остане онази връзка между партньорите, която е дълбока и която води до желанието да прекараш остатъка от живота си с другия и трудностите в живота да не ви разделят, а тъкмо обратното – да ви сплотяват.

Като заключение, бих казал, че книгата е една от най-разтърсващите, които съм чел през последните години. Препоръчвам я на всеки, особено на хората, които са минали скоро през разочарование в любовта, за да си върнат вярата в нея, тази по отношение на себе си и надеждата, че в следващата сериозна връзка, човек бидейки “въоръжен” с целият този анализ и информация, ще съумее да бъде по-внимателен по отношение на взаимоотношенията си с любимия човек и ще живее по-пълноценно живота си.

Окситоциново Ваш,
Николай :р

П.С. Струва ми се, че за по-задълбоченото разбиране на тази книга ми помогна това, че бях прочел преди това “Хектор и търсенето на щастие”.

Франсоа Лелор – Хектор и тайните на любовта

Автор: Франсоа Лелор
Информация в Goodreads: Да
Налична в Моята библиотека: Не
Тип: електронна книга
Език: английски
Оценка: 5/5

Написана в неподражаемия стил на Франсоа Лелор, “Хектор и тайните на любовта” е на пръв поглед лека и лесна за четене книга (дори създавайки до известна степен усещането, че е повърхностна), но всъщност е пълна със задълбочени философски и психиатрични/психологически (?) размишления върху темите, които разнищва, а именно любовта, сложността ѝ, както и етапите и емоционалните състояния, през които хората минават, когато са заедно или се разделят.

По подобие на “Хектор и търсенето на щастие”, изложението на книгата е под формата на вид приключенски роман, но Лелор умело вплита разсъжденията си за състоянията на човек, когато той е влюбен или с “разбито сърце” (сърдечната мъка, душевната болка, heartache). Това което на мен ми хареса е, че авторът подхожда едновременно емоционално и аналитично към тази сложна “материя”.

Опитът да се изолират основните “компоненти” на любовта и тези на сърдечната мъка, неотменната им връзка (компонентите на любовта пораждат (или най-малкото са свързнани с) компонентите на душевната болка след раздялата) е изключително сполучлив и донякъде ми напомня писането на академични статии в университета, където логиката и рационалността определят съдържанието. Oт друга страна, с вплитането на анализа в разказа за “приключенията” на Хектор, Лелор е успял да провокира емпатията към главния герой на книгата и да избегне характерното сухо и теоретично поднасяне (на анализи), както би било ако той бе публикуван в стила на стандартната специализирана (психиатрическа / философска / психологическа) литература. Отделно, това провокиране на емпатията, кара човек да почувства (!) всеки един от компонентите на любовта/разбитото сърце и едновременно с това да се замисли за тях. Тъкмо това е друго нещо, което ми харесва в книгата, тъй като е доста “премерена” и колкото и да ти се иска да стигнеш до края, не бързаш, защото храната за размисъл, която ти се предоставя, е еднакво примамлива и не позволява на любопитството да надделее.

Относно списъка от компоненти на любовта, струва ми се, че е доста изчерпателен. Заради ситуацията, в която попаднах скоро (много подобна на тази на Хектор и Клара; без Вайла обаче 🙂 ), бях мислил доста върху тези теми и бях стигнал до почти същият (90-95%) списък от “компоненти” на любовта (в друга ред разбира се 🙂 ), които причиняват болката от раздялата в последствие (и може би затова и тази книга ми хареса толкова, т.к. засягаше темите, които ми бяха болезнени).

Това, което ме спечели за вечен почитател на Лелор с прочитането на тази книга обаче, бе невероятно лекото и в същото време задълбочено описание на хормоните и химичните съединения, които се произвеждат от мозъците ни (и мозъците на бозайниците по принцип), както и обяснението как те са отговорни за емоционалното ни състояние по време на влюбването и любовта. Простичко казано, оказва се че, да, любовта е химия, но с действията си по отношение на любимия човек, до известна степен можем да влияем на тази химия и да предотвратим евентуална раздяла след като “тръпката” от влюбването в началото премине.

Във връзка с химията на любовта, любимият ми цитат от тази книга е следният:

“Бих нарекъл окситоцинът светец, а допаминът уличница”, Франсоа Лелор

След като приключих с четенето на книгата си мислех, че в крайна сметка е логично, че колкото и отначало да изглежда, че любовта ще е вечна, тя, като всяко едно нещо във вселената, не е нещо статично и безкрайно и трябва да се полагат грижи тя да се запази, да укрепва и расте, засилвайки привързването между партньорите един към друг, така че след като първоначалният заряд на влюбването изчезне, да остане онази връзка между партньорите, която е дълбока и която води до желанието да прекараш остатъка от живота си с другия и трудностите в живота да не ви разделят, а тъкмо обратното – да ви сплотяват.

Като заключение, бих казал, че книгата е една от най-разтърсващите, които съм чел през последните години. Препоръчвам я на всеки, особено на хората, които са минали скоро през разочарование в любовта, за да си върнат вярата в нея, тази по отношение на себе си и надеждата, че в следващата сериозна връзка, човек бидейки “въоръжен” с целият този анализ и информация, ще съумее да бъде по-внимателен по отношение на взаимоотношенията си с любимия човек и ще живее по-пълноценно живота си.

Окситоциново Ваш,
Николай :р

П.С. Струва ми се, че за по-задълбоченото разбиране на тази книга ми помогна това, че бях прочел преди това “Хектор и търсенето на щастие”.